Писмо до скъп приятел
Понякога е по-лесно да пишеш, отколкото да можеш честно да кажеш това, което мислиш директно на човек, особено ако той е приятел.
Смех и вие, красиви като слънцето, изплувате от ресторанта, пъхнали в елегантна, много женствена черна рокля, с чифт перфектни помпони на краката си, тези, които бих облякла, само ако имах прилични крака и малко смелост. Винаги казвам, ти си женската, която бих искала да бъда: слънчева, мека в точната точка, жизненоважна, изначална.
Аз, от друга страна, ви чаках пред ресторанта, в решително атлетично облекло, в сянката на корниза на супер шикозна миланска сграда ... Каква метафора е центрирана! Ти и аз сме точно такива, като двете лица на Луната: ти сияещата, аз тази в сянка, толкова различна и в същото време толкова красиво и хармонично се допълва.
Скъпи приятелю , единственият ми приятел, имам късмета да те имам и дори да отделим много малко време за нас, знам, че си там и знам, че когато се срещнем, те са искри. И никога няма достатъчно време да говорим за всичко, със сигурност не за работа (дори ако професионалните ни пътеки отчасти се припокриват), а за ултра женствени теми, с които почти се удивлявам.
Говоря и мисля за женското с теб, аз се присъединявам към най-дълбоката си част, тази, която за една трета от живота си определено съм репресирана, оставяйки само моята тъмна, отделена, ориентирана към резултатите, по-аналитична, решително "мъжка" част . Срещнах те преди пет години и дотогава обичайната ми конфронтация беше с противоположния пол ...
От години не съм имал приятели. Колко? Много, да речем, от края на юношеството до наши дни, но не по избор, а по естествена ориентация и също така малко прогресивно откъсване от женския пол.
От моя страна винаги е имало естествена склонност към по-ефективна комуникация с мъжете. Първият ми истински приятел беше момче, Никола. Тогава, започвайки от 12/13 години, приятелството с другия пол претърпя охлаждане, защото е невъзможно да се управлява и именно в този период се насладих на истински приятелите си. Тези, с които се смях, докато не се задавих, се сблъсках, имах преживявания и пораснах. По това време мъжките бяха просто бледи опорни фигури, интересуващи се само от едно нещо. В техните завладяващи опити да разберат как работи жена на всяка цена, нашите герои бяха тромави и малко нелепи, така че защо да им даваме тежест? С приятели никога не се губеше време, особено като се има предвид обемът на глупости, които могат да се правят заедно. Добри времена.
След това нещо се промени. Влизането ми в света на работата вероятно е извадило цялата мъжественост, която е в мен и която съм забелязала, да не е малко. Приспособих се към ориентиран към резултатите модел на жена, който ми пасваше перфектно и с голяма достоверност. Модел, който изнасях и извън фирмените стени, например в семейството ...
Следователно аз от 90-те до наши дни беше модел на ефективност, на ангажираност в работата над 100%, подправен с няколко разсейвания като цяло. Животът в компанията и отговорностите ме доближиха до мъжката вселена, с която отново се свързах, че интензивната връзка се прекъсна години по-рано, преоткривайки баланс и дълбочина, за която вярвах, че е загубена завинаги. Всичко перфектно, така че ...
Перфектно, до точка.
Взаимодействието с мъжката сфера започва с превантивна цензура. Това е в основата на безпроблемната връзка. Има неписани правила, които трябва стриктно да се спазват, за да се избегнат недоразумения или по-лошо. За мен няма проблем с измерването на обхвата ми, но в резултат на това да държите ръчната спирачка дори когато вместо това трябва да влезете в неутрална.
И така, скъпи мой приятел, благодаря ти за пространството, което ми връщаш, за свободата, която ми даваш, за енергията, която отделяме заедно и която остава жива с дни и дни, дори когато с униформата на момчето се връщам в окоп да бъде войник.
Войник, с много особен чар обаче.